Дъхът на живота

Дошла съм на бял свят край река Черна в Родопите. Родната ми къща е кацнала на почти отвесен баир, по който колите често не се осмеляват да драпат. От прозореца на детската ми стая се вижда гърбът на училището, в което ходех до седми клас, а насреща – в далечината – се простират тучните поляни на райковската местност Амозово. Там баба ми има порутена виличка с кръгло прозорче. Казвам се Петя Кокудева. На родопски “кокуда” означава “юмрук”.
Така се запознават маорите – местното население на Нова Зеландия, още отпреди европейските заселници. Долепят чело и нос един о друг – този жест се нарича “дъхът на живота”. И вместо да съобщят имената си, всеки разказва край коя река е роден, коя планина или хълм е виждал от къщи в детството. Разказват си за дома и за онова, което наричаме корени. Чак накрая произнасят името си. Защото то не те определя така, както пейзажът, насред който си пораснал.

Неделите в Питер са тихи

Мълчи тази петербургска неделя. Когато най-много й се ще да изкрещи, мълчи. Льова седи на масата до прозореца и също мълчи. Не може вече втори час да си реши задачата по математика. Татко му влиза и повдига вежди:

– Как е, сине? Реши ли я?

– Не мога да запомня тия формули, татко! Не мога и това е!

– Знаеш ли, Льова, присяда жилавият руснак. – Недалеч от нас, на Литейни проспект, живяла жена на име Анна. Пишела стихотворения. Но тогава, когато тя е живяла, хората в Русия се страхували от такива стихотворения. Не искали да ги слушат, не искали никой да ги чeте или чува. Затова преследвали Анна и унищожавали всичко, което напише. Преследвали и сина й – Лев. Анна много се страхувала да не убият момчето й, заради тия стихотворения, но обичала като свои деца и самите стихотворения. Не бивало обаче да ги записва – никъде, в никакъв случай. За да не ги намери никой. И тогава, сине, повикала трима свои приятели. Изрекла стихотворенията си пред тях и те ги запомнили наизуст. Знаели ги до последната буквица, завинаги. Така Анна спасила което било най-важно за нея.

Момчето поглежда баща си и мислено крачи по Литейни проспект.

– Анна, хубаво име, отронва Льова.

– Анна. Анна Ахматова сине, поглежда го право в очите баща му.