Таткото на Кърт Вонегът също се наричал Кърт Вонегът. Когато малкият се преместил от частно в държавно училище, поради депресията, която го мъчела, в дома на Вонегътови започнали да се отбиват нови приятели – десетгодишни хлапета. Тъкмо те излезли със становището, че господин Вонегът-старши е екзотичен екземпляр, като еднорог.

За него всичко наоколо било божествено творение, шедьовър. За такъв бил обявен например съвсем обикновеният кларнет на малкия Кърт. Макар че не разбирал бъкел от шах, за татко му божествени били и шахматните фигури. “За него важна бе единствено красотата, разказва писателят. – А красота има или може да се създаде на всяко място на планетата. Толкова.”

Въпреки че години наред психически болната му съпруга става всяка нощ и излива тонове злоба към него; въпреки че в най-плодотворните му години настъпва Голямата депресия и после световна война, та Вонегът-старши не успява да се реализира истински с професията си на архитект; въпреки че после съпругата му се самоубива, а синът му Кърт твърди, че “не можеш да бъдеш добър писател, ако нямаш депресия”… Въпреки всичко това, еднорогът си имал житейски трик! Залепял всички документи-свидетелства за щастливи събития (като например писмото от първия хонорар за публикация на Кърт Вонегът) върху парче талашит, а отгоре ги покривал с лак. Винаги упорито се връщал към добрите спомени.

Според сина му, ако старият Кърт трябваше сам да измисли епитаф за надгробния си камък, той щеше да гласи: “Стига ми, че бях еднорог.”

 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s