Мълчи тази петербургска неделя. Когато най-много й се ще да изкрещи, мълчи. Льова седи на масата до прозореца и също мълчи. Не може вече втори час да си реши задачата по математика. Татко му влиза и повдига вежди:

– Как е, сине? Реши ли я?

– Не мога да запомня тия формули, татко! Не мога и това е!

– Знаеш ли, Льова, присяда жилавият руснак. – Недалеч от нас, на Литейни проспект, живяла жена на име Анна. Пишела стихотворения. Но тогава, когато тя е живяла, хората в Русия се страхували от такива стихотворения. Не искали да ги слушат, не искали никой да ги чeте или чува. Затова преследвали Анна и унищожавали всичко, което напише. Преследвали и сина й – Лев. Анна много се страхувала да не убият момчето й, заради тия стихотворения, но обичала като свои деца и самите стихотворения. Не бивало обаче да ги записва – никъде, в никакъв случай. За да не ги намери никой. И тогава, сине, повикала трима свои приятели. Изрекла стихотворенията си пред тях и те ги запомнили наизуст. Знаели ги до последната буквица, завинаги. Така Анна спасила което било най-важно за нея.

Момчето поглежда баща си и мислено крачи по Литейни проспект.

– Анна, хубаво име, отронва Льова.

– Анна. Анна Ахматова сине, поглежда го право в очите баща му.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s