Дошла съм на бял свят край река Черна в Родопите. Родната ми къща е кацнала на почти отвесен баир, по който колите често не се осмеляват да драпат. От прозореца на детската ми стая се вижда гърбът на училището, в което ходех до седми клас, а насреща – в далечината – се простират тучните поляни на райковската местност Амозово. Там баба ми има порутена виличка с кръгло прозорче. Казвам се Петя Кокудева. На родопски “кокуда” означава “юмрук”.
Така се запознават маорите – местното население на Нова Зеландия, още отпреди европейските заселници. Долепят чело и нос един о друг – този жест се нарича “дъхът на живота”. И вместо да съобщят имената си, всеки разказва край коя река е роден, коя планина или хълм е виждал от къщи в детството. Разказват си за дома и за онова, което наричаме корени. Чак накрая произнасят името си. Защото то не те определя така, както пейзажът, насред който си пораснал.

Advertisements

One thought on “Дъхът на живота

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s