ПРАВОПИСЪТ: МЕЖДУ КРАДЕЦА И МАГЬОСНИКА

 

В една детска книга прочетох, че крадецът – това е магьосник, когото не аплодираме. Не се бях замисляла за тази чудна прилика. Аплодираме, казват? Значи и при кражбата, и при фокуса става дума за Други, за някаква публика (видима или не), за общуване и отношения между две страни.

Крадецът взема от Другите, без да му пука как се чувстват (изключая трогателните филми за чувствителни крадци). Магьосникът взема от другите – обичайно децата на първия ред – и тъкмо обратното!, на него му пука те как се чувстват. На него това му е работата: да извика усещанията им, изумлението им, да го гледат зорко.  

Какво излиза: и крадецът, и магьосникът на практика присвояват тайно. В това си приличат. Онова, което ги различава обаче, е Отношението. На крадеца не му дреме как се чувствате, а на магьосника задачата му е именно да досегне вашите емоции.

Пренесете сега това върху писането. Много хора обираме запетаите от изреченията, бъркаме пълни членове, озъртаме се в тъмнината на правописа. Нима това ни прави крадци? Още не знаем. Никакви не ни прави. Не и до момента, в който не разберем дали ни пука, че свиваме нещо, или не ни пука. Крадецът и магьосникът са еднакви в действията си, но безкрайно различни в отношението си. Крадецът е безчувствен, не държи да го разберат, бърза и обръща стаите наопаки. Магьосникът – обратно. На него мисията му е отсреща да разберат, че е взел нещичко, мисията му е да превърне една нередност в магия.

Това е, което често забравяме, говорейки за правилна употреба на езика. Не сме криминално проявени, ако напишем “зграда” или пропуснем запетая. Не сме по-малко умни, ако имаме дислексия.

Наистина не е важно дали пишем с грешки. Важното е ДАЛИ НИ ПУКА, че пишем с грешки. Там е разликата между крадеца и магьосника. Пише го дори в детските книги.

Advertisement

Супата на Айнщайн

Малкият Алберт бил особено дете, което много не говорело. Родителите му – Паулине и Херман – били доста разтревожени за умственото развитие на сина си. Една вечер семейството седнало да яде, когато Алберт внезапно нарушил тишината: “Супата е твърде гореща.” С огромно облекчение родителите му се втурнали да го питат защо досега не е обелвал и думица! А дребосъкът невъзмутимо отвърнал: “Ами, защото досега всичко беше наред.”

Хвърли гумения ботуш!

Когато ми кажат, че трябва да спортувам, веднага затварям очи и се телепортирам във Финландия. Там няма начин да не ви се доспортува. Финландците имат национален шампионат по пренасяне на съпруги на гръб. Състезанието води началото си от 19-ти век, когато един местен хайдутин метнал любимото си момиче на рамо и офейкал. Трасето днес е дълго 253 метра, а някои от препятствията са водни. Освен това в “страната на хилядите езера” може да се включите във вихрените състезания по хвърляне на гумен ботуш. Или в блатния футбол, който се играе с крака, потънали до колене в кал.

Какво друго? Шампионат по бързо бране на боровинки. Настоящият рекорд е 27 килограма за час, има дори парична награда. Състезания по въздушна китара. Плуване в снега – лягате почти гол в дупка, изкопана в снега, и започвате да “плувате”. Хвърляне на мобилен телефон (който го хвърли най-далеч, печели). А, и шампионат по най-много убити комари за единица време.

Та, когато някой ви напомни да спортувате, не го поглеждайте с досада. Има поле за действие.

Нико е картоф

Нико е германец, който от 30 години живее в забутано селце в Нова Зеландия. Освен това Нико е като картоф – обвивката му е грапава, невзрачна, сивкава, но щом заговори, отвътре се разкрива сияен, жълт картоф. Нико си има фитнес у дома, на село. Няма значение, че е доста дебеличък. Фитнесът е малка стаичка.

– Книгите могат да са много опасни, затова нямам книги във фитнеса, заявява той.

– Опасни?, възкликвам аз.

– Ами, да, като четеш книги, лека-полека започваш да се заблуждаваш, че четенето е действие. Че ако си прочел нещо, то значи го прилагаш и на практика. Какво като знаеш някакви важни неща? Това значи ли, че можеш да живееш според тях?

Нико ме въвежда във фитнеса. Прилича на разхвърляна работилничка с тезгях. – Тук какво правиш?, питам леко втрещено.

– Всеки ден различно упражнение., отвръща Нико. – Оня ден писах благодарствени писма до мои близки приятели. Не знам дали ще им ги пратя – важно е да ги напиша. Благодарността не е някаква абстракция, дето само си я мислиш. Ако искаш да си добър в благодаренето, трябва да тренираш. На практика!

Във “фитнеса” Нико се упражнява в нещата, които за повечето от нас съществуват предимно в абстрактен вид. Прави си например месечени списъци с житейски приоритети, градирани по важност, а после проверява дали не е вложил повече нерви и енергия в най-маловажните. (Както често му се случва). Освен това след всеки провал от деня записва на една дъска какво точно може да спечели от това, че е загубил. Не е същото само да си го мислиш, намига ми Нико. – Когато го превърнеш в действие, когато го напишеш, когато го погледнеш систематизирано отстрани, това вече е конкретика. Ние, хората, се впечатляваме от абстракции, но живеем с конкретика.

Във “фитнеса” със закъснение забелязвам, че повечето детайли не са си на мястото. Има ваза на гърба на дивана! Виждам две картини, които са обърнати с гърба навън и реално рисунките не се виждат! Кошът за боклук е голяма тенджера, а по стъклото на прозореца има нарисувани някакви неща. Нико често променя тези необичайни с предназначението си обекти. Ако искаш да тренираш нови гледни точки, ако искаш да не свикваш с нещата и да не са ти даденост, обяснява ми той – не стига само да го четеш това или да си го мислиш. Трябва да намериш начин да го тренираш, на практика.

Нико е картоф, казах ви.

 

Хелене, която колекционира суеверия

Хелене от Норвегия има странна колекционерска страст. Разказа ми за това една вечер, докато миех чиниите на ръка, а тя недоумяваше защо просто не ги подредя в миялната.

– Обичам да виждам с очите си как боклуците се отмиват и изчезват, казах, а тя ме погледна така, сякаш участваме в обща тайна, за което обаче ни една от нас не e подозирала.

– Знаеш ли, Петя, аз колекционирам суеверия, рече тя спокойно, като човек, който знае, че и онзи, комуто доверява лудостта си, е луд.                            

– Стига, бе! Какви суеверия?!, не можах да прикрия скептичността си.    

– Знаеш ли например, че за египтяните е на много лош късмет да разтвориш ножица, без да я използваш, за да срежеш нещо реално. Не ти говоря за суеверието като действен ритуал, а като смисъл, като стихотворение. Не бива да хабя размаха на ножицата за нещо, което не съществува.

– Хм, почесах нос аз. – Кажи още някое суеверие.

– В Дания, когато счупиш някой кухненски съд, трябва да го отнесеш у съседа. Смята се, че онзи, който е събрал по-голяма купчина строшени чинии, ще има повече късмет през годината. Не е ли красиво отношение?! Да умееш да се радваш на счупеното, да го събираш, да вярваш, че от него може да произлезе нещо, някога…                                                                                                      

– Добре, харесва ми!, светват ми очите. – Хелене, кажи още някое суеверие!

В следващия час Хелене ми разказва за литовците, които избягват да свиркат с уста в затворено пространство. За гърците, които докосват нещо червено всеки път, щом случайно произнесат дадена дума едновременно. За японските деца, които крият коремчетата си от светкавици, да не би бурята да открадне пъпа им. Все дивотии, които – от устата на Хелене – ми звучат като подкана да престана.

Да престана да преценям нещата толкова бързо и категорично. Защо пък едно суеверие да не е стихотворение?

Липсващите думи в Калахари

Далеч в пустинята Калахари живее сан – обществото на ловците и събирачите. Те се движат в малки групи, на всяка от които е нужна обширна теоритория за обхождане, тъй щото да разполагат с достатъчно растителност и дивеч за храна. Езикът им е един от многобройните малки койсански езици в Южна Африка. В него думата “война” не съществува, защото сан не са водили битки, не са имали генерали, ни оръдия. Освен това си нямат дума за държава, конституция, закон и полиция. В койсанския липсват “плюс” и “минус”. Липсват и думи за цифрите от 6 нагоре, защото сан нямат какво да броят и нямат особена нужда от математика: не притежават добитък, нито пари. Историческият лингвист Торе Янсон разказва за този народ в чудесната си книга “Кратка история на езиците”.

Сънуващият Тим Бъртън

„Баба ми е разказвала, че като малък целта ми винаги е била да избягам. Още докато съм лазел, очите ми неотлъчно търсели полуотворена врата, през която да се шмугна навън. И после си останах такъв: ако някой тръгнеше нанякъде, винаги исках да отида с него.” Този импулс да избяга в други светове и до днес е типична черта на Тим Бъртън. Неговите любимци от детството са Доктор Сюс и Роалд Дал, мрачните светове на Едгар Алън По и филми като Годзила. Дебютната му снимачна площадка е градината на семейната им къща. Тим е само на 13, когато заснема първото си филмче – „Островът на доктор Агор”. Училището не го вълнува много – прекарва времето си в рисуване и гледане на филми. Казва, че е бил много интровертен, депресивен младеж. Най-бурната страст на Бъртън от детството обаче си остава сънуването. „Имах много силен импулс към това. С нетърпение чаках да заспя. Освен това ужасно ме вълнуваше да си говоря с хора, които обичат да спят. Просто ме успокояваше да чуя, че някой, също като мен, обича да спи.”

Бащата на Вонегът бил еднорог

Таткото на Кърт Вонегът също се наричал Кърт Вонегът. Когато малкият се преместил от частно в държавно училище, поради депресията, която го мъчела, в дома на Вонегътови започнали да се отбиват нови приятели – десетгодишни хлапета. Тъкмо те излезли със становището, че господин Вонегът-старши е екзотичен екземпляр, като еднорог.

За него всичко наоколо било божествено творение, шедьовър. За такъв бил обявен например съвсем обикновеният кларнет на малкия Кърт. Макар че не разбирал бъкел от шах, за татко му божествени били и шахматните фигури. “За него важна бе единствено красотата, разказва писателят. – А красота има или може да се създаде на всяко място на планетата. Толкова.”

Въпреки че години наред психически болната му съпруга става всяка нощ и излива тонове злоба към него; въпреки че в най-плодотворните му години настъпва Голямата депресия и после световна война, та Вонегът-старши не успява да се реализира истински с професията си на архитект; въпреки че после съпругата му се самоубива, а синът му Кърт твърди, че “не можеш да бъдеш добър писател, ако нямаш депресия”… Въпреки всичко това, еднорогът си имал житейски трик! Залепял всички документи-свидетелства за щастливи събития (като например писмото от първия хонорар за публикация на Кърт Вонегът) върху парче талашит, а отгоре ги покривал с лак. Винаги упорито се връщал към добрите спомени.

Според сина му, ако старият Кърт трябваше сам да измисли епитаф за надгробния си камък, той щеше да гласи: “Стига ми, че бях еднорог.”

 

Как татко Барба дойде на бял свят

Анет Тисон учи архитектура в Париж, когато се запознава с американеца Талус Тайлър. Един ден, докато се разхождат в Люксембургската градина, Талус вижда как малко детенце дърпа настоятелно родителите си и им казва нещо, наподобяващо: „Baa, baа, baа!”. Тъй като не знае френски, Талус пита Анет какво означават тези възгласи. Оказва се, че дребосъчето настоява да му купят захарен памук – а на френски думата за това е „barbe à papa”. След час двойката вече седи в ресторант и рисува на салфетка малко, крушовидно създание, което силно наподобява захарен памук. Естествено никак не им е трудно да измислят името… И вече знаете защо татко Барба е розов!

Родена на тротоара: Едит Пиаф

Една декемврийска нощ самотният фенер на парижката улица „Белвил” 72 става най-светлият акушер в историята. Под него, току на тротоара, се ражда Едит Жиована Гасион. Майка й не успява да стигне до болницата, а баща й съумява да подсигури единствено полицейска пелерина от близкия участък – върху нея именно се ражда Врабчето.

Наречена е Едит по името на Едит Клавел, фамозна английска шпионка, разстреляна само няколко дни преди това. „С това име няма да остане незабелязана”, убедена е майка й, бедна артистка, родена в цирка. За известно време бебето Едит живее с несретната си баба, която твърдо вярва, че „алкохолът убива глистите и крепи”, затова й слага по няколко капки червено вино в биберона. Още в невръстна възраст Врабчето започва да обикаля Париж с баща си – Гасион, който е „тротоарен артист”.

Тя трябва да пее, докато той разстила килимчето си на улицата и изпълнява акробатични номера. Един ден обаче тя се разболява, а баща й се вижда принуден да я остави на нечии грижи. Едит се оказва в публичен дом в Берне, Нормандия. Всъщност тя пази мили спомени от това място, защото момичетата там я обичат и глезят. Запомнила е как й пеят: „Наричаха я лястовичка. Тя беше бедно дете на любовта…” Малко след като заживява при тях, проститутките откриват, че детето е сляпо. По-късно Едит проглежда, но именно в този тъмен период се сродява със звуците и възприема света главно посредством тях. Когато става на 14, открива сестра си (от друга майка) – Симон Берто. Заедно с нея те се превръщат в истински улични музиканти (по онова време пеенето по тротоарите е с ранг на професия, само трийсетина души в цял Париж са наистина уважавани, останалите носят клеймото „аматьори”). „Винаги аз изпълнявах първите няколко песни, защото Едит трудно запяваше сутрин”, разказва сестра й – „Трябваше да пие кафе и да си направи гаргара, за което ни бяха нужни 10 франка. Аз изкарвах тези 10 франка, а после всичко се подреждаше. Тя можеше да пее с цяло гърло ден и нощ. Пееше така силно, че заглушаваше уличния шум от клаксоните. И… Едит никога не протягаше ръка. Това бе моя работа. ” Симон разказва, че сестра й никога нямала пукнато су в чантата – „изхарчвали всичко до дупка”, но пък Едит все повтаряла, че един ден ще бъдат много богати…